Днес е Първи май – ден на труда! Някои от вас може би си спомнят, а други със сигурност са слушали разказите на родителите и прародители си за живота, който е кипял в селата. Как се е работило от сутрин до вечер, как са идвали самолети и директно са товарели земеделска продукция за износ, как са се произвеждали промишлени количества – да, имало е много работа, но е било и забавно и хората са били доволни. Селцата са преливали от хора и то млади. Организирали са какви ли не забави и други събития. Не е било леко, но хората са били много и единни и са живеели дори може би по-добре от сега.

А какво е положението сега? Трагично! Чуваме по новините, че има все повече села, които може и да се заличат от картата на България, защото в тях няма нито един жител, че броят на „софиянци" непрекъснато се увеличава, българите в чужбина също са все повече, а естественият прираст – той изобщо не е прираст! По-страшното е, че и в другите големи градове хората изнемогват и не бихме се изненадали, ако скоро България е всъщност София. А това е недопустимо! Имаме невероятна страна – условия за целогодишен туризъм, плодородни почви, море, планини, низини, равнини, реки, езера, язовири.. всичко! Смеем да твърдим, че българите са здрави хора, на които работа от всякакъв тип не им е чужда. Ами защо тогава се стига до тук? Защо се наливат пари в София и още няколко града, а другите населени места се спасяват самостоятелно? Отговор не можем да дадем. Но решихме все пак да повдигнем въпроса, защото станахме свидетели на една покъртителна гледка.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
•  

Мястото е с. Сокол и се намира в близост до пътя, който свързва Русе и Силистра. Минавайки от там, първо останахме очаровани от наскоро ремонтирания път. Тротоарите изглеждат добре, площадът поддържан – красота. Зарадвахме се – решихме, че това е едно от малкото села в България, което все още успява да се справи с тежко положението и има живот в него.

• 
• 
• 
• 
•  

Очарова ни и църквата – личи си, че и тя скоро е реновирана и се полагат грижи за нея. Но първоначалното впечатление от общата картинка беше доста изменено. Огледахме се и видяхме, че всъщност нов е само главният път, площадът и малкото площадче, на което разбрахме, че всеки четвъртък се провежда т.нар. „битак".

• 
• 
• 
•  

А другите улици са в окаяно състояние и тротоари почти няма.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
•  

Голяма част от къщите са изоставени. От някои вече има само спомени, други са все още на фаза разпадане (е, имаше и поддържани, разбира се, но не бяха много). Едни очакваха собствениците си да дойдат по празниците, за да ги постегнат, а други си търсеха нов стопанин.

Да, хубаво е да има нови пътища! Поздравления, че църквата се стопанисва! Но ние се питаме – колко хора трябва да починат, колко къщи трябва да се разрушат, колко села трябва да опустеят, докато се построят новите пътни трасета и от тях (по логиката на правителството) да дойдат и парите, да се раздвижи и икономиката и да се върне живота в малките населени места.

Не можем да си обясним как ще върнеш младите хора на място, което си има хубав път и красива църква, но на лекар е трудно да разчиташ, а зъболекар изобщо няма, няма и детска градина (тя е превърната в Дневен център за възрастни хора и то благодарение на европейски програми!), училището е само до 8-ми клас (в момента в него учи само едно българче, а останалите ученици са деца от ромски и турски произход, като повечето дори не са от същото село, а идват от съседните, просто за да не закрият учебното заведение), а и хората са една шепа баби и дядовци и 4-5 по-млади семейства, които също в скоро време ще напуснат селото. Какъв стимул ще има човек да се върне?!

Запознахме се със собствениците на едно от 3-те смесени магазинчета в селото, които бяха наши гидове – Николина и Владимир (или както се обръщат към тях – леля Кунче и чичо Владо). Те ни разказаха за бурния живот, който е кипял в с. Сокол преди години. Как е имало невероятен стадион, със съблекални, с големи трибуни, с голям парк, алеи и пейки, на който са играли и някои от големите български отбори. Как образованието, давано в училището, е било на конкурентно ниво спрямо училищата в градовете, дори е построено общежитие, в което деца от другите села да могат да живеят. В момента всичко е разбито и разграбено. „Здравната", както наричат те лечебното заведение, в което някога е имало лекари на пълен работен ден (включително дежурни медици и зъболекар), също се руши. Помолиха ни да не снимаме, защото тези гледки предизвикват у тях голяма болка и тъга по отминалите години. Тези хора искрено страдаха и бяха самотни – децата им отдавна съм поели към големите градове, внуците все по-рядко успяват да ги навестят, защото и те се борят с живота, както могат. Съселяните им си отиват един по един всеки ден.

Е, кажете ни, дали тези хора и тяхното родно място ще бъдат спасени от новия път... Дали децата и внуците им ще се върнат, защото главната улица на селото е с нови тротоари...? И докога църквите ще са в разцвета си, а училищата ще западат главоломно?