"Ако идва краят на света, бягайте в Мекленбург – там той ще дойде 100 години по-късно", шегувал се с изостаналостта на този североизточен край на Германия канцлерът Бисмарк. Шегаджията казал и някои неприятни неща за нас, българите...

И на мен не ми е приятно, но трябва да призная: ние сме сред най-изостаналите европейски народи, които отдавна се пребориха с тоталитарното си минало. И първото нещо, което направиха, беше да сринат тотемите му, около които танцуваха не само червено-кафявите шамани, но и караха да маршируват цели народи.

Преди две десетилетия години падна Берлинската стена. "Падна ли"? Не точно – сринаха я хората, които по логиката на българските защитници на съветското наследство би трябвало цял свят да нарече "вандали", но нарича всъщност "борци за свобода". Няма по-ярка символична раздяла с комунизма от премахването на разделителната преграда, издигната от комунизма, за да спира обитателите на неговия "рай" в порива им към свобода.

У нас това все още не е станало. Берлинската ни стена стърчи над всички нас все така самоуверено. И което е по-лошо - ние така сме свикнали с нея, че дори не се впечатляваме, но иначе вкупом се гневим на факта, че властта у нас с лъжа се взима и с лъжа се упражнява върху нас. Този феномен, уж загадъчен и необясним, си има свой символичен топоним, който трябва да бъде "разгадан" и развенчан.

От търпимостта ни към лъжата по-зле няма накъде, ще каже някой. Обаче... има. Ние не само не регистрираме факта, че лъжата размахва оръжие над главите ни, но и приемаме за истина онова, което тя символизира: "освобождението" на България. А на "освободителите" благодарим писмено с издълбани в гранита топли думи и то от името на целия български народ. Без изключение.

Колко и да сме изостанали в премахването на българската Берлинска стена все още можем да покажем признаци на чувствителност към великата лъжа за "освобождението" на България от червената армия, която нахлува в неутрална България и без нито един изстрел срещу нея я окупира, за да я предаде в ръцете на свои протежета за десетилетия напред. Раболепните й слуги издигат 10 години по-късно паметник на тяхната партийна благодарност за тоталитарното насилствено заробване на българския народ с помощта на чужда военна сила и се подписват под тази благодарност от името на всички българи.

Този паметник е уникален в Европа защото никоя друга страна не посреща през Втората световна война войниците на Сталин мирно и в никоя друга столица няма изграден монумент на несъщестуващи жертви – навсякъде, където червената армия се е сражавала, е дала хиляди, дори стотици хиляди убити, които дават основание за съответната монументална символика. У нас жертвата е единствено свободата на българския народ и истината за онова, което му е било наложено.

Искаме ли да продължаваме да се държим като покорни жертви?

...Искам да кажа: никой не желае да тревожи костите на загинали съветски войници. Мое лично мнение е, че те си имат костница в софийския квартал "Лозенец" (макар там да са положени останки на хора, които не са загинали в България – камо ли пък за "свободата на България"). Докато Паметникът на комунистическата лъжа (ПъКъЛъ), замаскиран като Паметник на съветската армия, е изцяло замислен, построен и действащ като плашило за демокрацията (ни). Той няма място в свободна европейска България.

Текстът е предоставен от Иво Инджев и е публикуван в блога му ivo.bg.

Вижте още:

Арх. Белчо Дончев за конкурса за Княжеската градина.

Константин Ачков: Дисниленд парк за соца!

Паметникът на Съветската армия стана отново платно за изява

Споделете свободно мнението си в специалната ни тема във forum.dezona.com.