DeZona.com

Арх. Владислав Костадинов: За някои пловдивски паметници на културата и не съвсем

Фотография: uiuc.edu

Представяме ви статията на арх. Владислав Костадинов по темата: "Паметници на културата в Пловдив". Вижте актуалните събития около (не)обявяването на някои от емблематичните сгради в града под тепетата за недвижими културни ценности. Статията е публикувана и на сайта: studio812.eu

Санират сградата на болница „Св. Мина" в Пловдив, като поставят топлоизолация на фасадата й.

001

Фотография: podtepeto.com

Така звучаха голяма част от новините тази седмица. А можеха да звучат и по различен начин. Например – Пловдив загуби още един паметник на архитектурата. Да, загуби и то безвъзвратно. Но тогава някой би попитал коя къща в стария град е паднала (отново). Или коя римска находка е била набързо бетонирана и заличена? Но няма да е прав. В последно време се оказва, че могат да се губят паметници и без те да бъдат съборени и заличени в действителност. Разбира се говорим за бившата Първа градска болница в града. Сграда паметник на културата, вписана като такава през 1975 г. именно заради своята заоблена фасада откъм ул. „Иван Вазов" и нейното третиране с каменни плочи. А когато това изчезне, с него ще изчезне и истинската ценност на тази сграда. По-лошо... ще изчезне почти един цял период в историята на архитектурата в Пловдив. Период, чийто представител е именно тази сграда и нейната уникална фасада. Уникална, защото не се среща на всеки един ъгъл, особено строена през 40-те години на миналия век. Една фасада, носител на модерността е архитектурата, една модерност, подета в Европа например от групи като Баухаус и развиваща се от Германия, та чак до Израел и оттатък Атлантическия океан. И дошла и тук. Именно на тази модерност е била символ тази фасада. Един от първите подобни примери в Пловдив. Попадащ под общия знаменател „соц-сграда", без да е „виновна" самата сграда по какъвто и да било начин за политическата реалност в страната, по времето в което е родена или експлоатирана.

През втората половина 50-те години пък се появява сградата на кино „Балкан".

002

Фотография: tonev.net

Така де, бившето кино, там отдавна вече не дават филми. Дават един филм, който вече сме го гледали. Многократна смяна на предназначението, далеч от културата и от пищно по-пищно украсяване на фасадата и. Също паметник на културата. Това са и двете най-нови сгради, за които се знаеше, че са с подобен статут и уж някаква защита. Колкото и малко публична информация да има. Ценни, заради своите каменни фасада, едната от които напук на обявленията за махане на нерегламентираните фасадните реклами, се сдоби с още по-крещяща такава и то именно в същата тази седмица. А другата получи упреци от вече няколко зам-кметове относно своята ценност и особено естетика. Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН, бивш НИПК) спря „залепянето" на фасадната изолация, но всичко се оказа, както се казва от ден до пладне. Явно институтът отново има една функция – изразяване на мнение с предимно пожелателен характер. Интересно е как общинските власти ще накарат хората да пазят своите сгради-паметници на културата, в които живеят, когато насреща си виждат подобни примери, касаещи обществените сгради в Плодвив. Лицето на града.

Чуха се мнения, че фасадата била много грозна, защото каменната облицовка била изключително мръсна. Ако подобен материал не се поддържа и не се почиства – това е нормално и разбираемо, нима не е задължение на собствениците запазването на добрия вид на сградата и нима то не включва почистването и. Всяка една сграда, която не се поддържа, достига до подобно положение, без значение дали сградата е на 100 или на 10 години. Тя иска поддръжка, като всяко друго нещо. Когато някой каза, че тази фасада е ценна, други много повече хора го изкараха, че едва ли не не желае да се приведе във вид една болница. Бяха поставени на кантар каменна фасада от едната страна и здравето на хората от друга. Нима санирането на тази фасада ще реши проблемите в здравеопазването? Не, но ще спомогне за загубване на още една част от идентичността на Пловдив. Проблемът с църквата „Св. Марина" по същия начин изкара хората, защитаващи автентичния и архитектурен вид атеисти и почти богоборци, посмели да се опълчат срещу онези, които просто я „облагородили" малко.

003

Фотография: factor-plovdiv.net

Интересно е, че преди време една друга фасада, пример за архитектурата в цял един почти половинвековен период също бе „санирана" по подобен маниер. Става въпрос за сградата на Аграрния университет (бивш ВСИ) в Пловдив.

004

Фотография: maritsa.com

Разбира се не се чу за нея, тъй като тя е била изобщо вписвана като паметник на архитектурата, от каквото и да е значение – национално или местно. Сградата в момента е с завършена и с оцветена, спрямо вижданията на проектантите или някой друг, фасадна мазилка. До тук нищо лошо. Но минавайки няколко пъти оттам, докато траеха строителните работи, ми направи изключително неприятно впечатление начинът на работа. А той се повтаря в момента в случаят на бившата Първа градска болница. Изолацията се поставя върху изцяло облицованата с камък фасада, автентичен пример за строителството от даден период. Без да поставям под съмнение енергийната ефективност, смятам че има безброй други решения, които са възможни за реализация в подобни примери. Няма да се спираме в момента на топлофизичните качества на камъка от гледна точка на строителната физика, но ако е било необходимо топлоизолиране точно от този род, то просто може да се почерпи опит за санирането на подобни сгради от чужбина, където отдавна са измислили как „хем вълкът да е сит, хем агнето да остане цяло".

Сгради като тази на бившата Първа градска болница са изворът на съвременната архитектура. Това, което виждаме днес, тръгва от сгради като тази, те са тези, които правят разликата между „преди" и „след". Това е ценното в тях и именно на тях го дължим. Г-жа Ирина Бокова апелира неведнъж към опазването и вписването на по-голям брой паметници на архитектурата като недвижимо архитектурно наследство. А тук не само, че не се вписват, а дори и се отписват такива. Оглавяваната за пръв път от българин най-авторитетна организация в света, що се отнася до паметници на културата – ЮНЕСКО, в момента е поставила на едно от първите си места в списъка за най-важни за защита и най-заплашени от изчезване обекти, една сграда в Москва, която очаква своята „реновация". Става въпрос за построената през 1928-1932 г. сграда „Наркомфин", на архитекта Моисей Гинзбург. Една сграда, която ако я видят по-голямата част от хората ще си кажат отново „какво пък и е толкова ценното, тук ги имаме същите, колкото щеш". Но една от сградите, поставили на картата на световната архитектура стила „конструктивизъм", сграда, опитваща се да създаде една утопична среда на групово обитаване и то 30-те години на 20-ти век. В Съветска Русия. В Сталинска Русия. Една сграда, в която самият Льо Корбюзие се кълне, създавайки прочутата си сграда, позната днес по света като „Марсилската единица". И същите онези ЮНЕСКО, които разбирате ли не искат да видят, колко ценен е Старият Пловдив и да го впишат... защитават тази сграда от 30-те години.

Изобщо не съм чул наскоро фразата „сградата е предложена за вписване като паметник на архитектурата обект", по повод на която и да е постройка, но прочетох как например една сграда паметник на културата, намираща се на ул. „Мали Богдан" в Пловдив многократно е „предлагана за изваждане от списъка", защото е цитирам „много стара и потенциално опасна". Сградата е наполовина общинска. Ако това е критерият за изваждане от един списък с ценности, то нещата не стоят добре. Тази къща, заедно с една църква, са единствените два обекта паметници на културата в цяла една част от Пловдив, заключена между булевардите „Мария Луиза", „Цар Борис Трети Обединител", „Христо Ботев" и „Източен". Единствените. Без тях една огромна част от града остава сякаш без минало, без идентичност и история. А сгради като тази умишлено и целенасочено се оставят на саморазрушение, като им се оказва понякога и лека „помощ" в името на постигането на тази цел. И това са сгради, примери на една преди- или следосвобожденска архитектура, която по принцип минава като „ценна" днес. А какво ли остава за примери като Първа градска болница?

Или за други примери в различни стилове, показващи, че и в Пловдив е имало модернизъм в архитектурата. Всички те обаче имат тъжната съдба на строени в периода 1944-1989 г. И за хората, от които зависи тяхното опазване те са... „соц". Просто и ясто. С нулева ценност и значимост за историята на архитектурата в града. Макар че избирателно се ползват от същите тези хора. Може би ще се спрем по-подробно друг път на повечето от тях, които разгледахме на първата среща от инициативата „Беседка за града" в artnewcafe в Пловдив. Да вземем само една от емблематичните сгради. Тази на бившия Младежки дом в Пловдив (арх. В. Ракшиев, 70-те години), в която в момента се помещава Общинският съвет на града. До тук добре. Макар да е спорно, дали не трябваше сградата да продължи да съществува с предимно културни и то младежки функции, е по-добре тя да бъде използвана и поддържана, макар и с друга представителна функция. Самата сграда за мен е един изключително добре овладяна и ситуирана не висока постройка, с ясно изразена бруталистка визия (брутализъм – от фр. „béton brut" – груб, необработен бетон, няма общо с брутален). Но постепенно сградата, която е едно от лицата на Община Пловдив в очите на неговите граждани започна да се „облагородява". Бяха поставени меко казано смущаващи лъскави парапети и бели алуминиеви преграждащи дограми. Невероятно за мен е боядисването (!) на видимия бетон. В бяло... и до само „до където се стига". Нещо невиждано по света. Вчера забелязах липсваща квадратна част от каменната облицовка на огромния, в конструктивно отночение еркер над входа, като на източната му страна камъкът отдавна липсва. Дали не иска си плаче и тя за саниране, добре, че не е никаква ценност... поне по документи. Сградата е изключително недостъпна за хора, интересуващи се от нея като архитектурна ценност. А като всяка една подобна сграда в Европа тя трябва да бъде отворена за всички, като няма причина да не се разрешава и снимането в нея. Тя не е собственост на общинските съветници, а на гражданите на Пловдив. Или поне такива са моите разбирания...

Ще завърша тези мисли с една извадка от интернет сайта на Министерството на културата. Когато се поинтересувах от паметниците на културата в града и потърсих достъпна информация там, попаднах на документ с име „Списък на паметниците на културата с категория „Национално значение" на територията на Област Пловдив". Оказа се, че според този документ паметниците на културата от национално значение в Пловдив, наред с къщите в Стария град са и... къщите на Д. Благоев, Й. Николова и В. Коларов, сградите, където са се състояли II конгрес на БРСДП и XI конгрес на ОПРС, нелегалната печатница на БКП, мястото на Пловдивския затвор (на ул. „Патрис Лумумба" – антиколониален водач в Конго; днес ул. „Полк. Сава Муткуров") и още ред интересни здания на несъществуващи като имена днес улици. Дали все още са паметници от Национално значение или са „отписани" не зная. А може би наистина са... В всеки случай е особено интересно единствения достъпен документ на Министерството на културата да ги съдържа все още и да ни информира, че те са такива. Днес – 03 май 2012 година. А може би наистина са... не мислите ли така?

Още по темата от същия автор:

Арх. Владислав Костадинов: Никотиана

Арх. Владислав Костадинов: Пейката на Св. Марина

арх. Владислав Костадинов

арх. Владислав Костадинов

Арх. Владислав Костадинов завършва Професионална гимназия по строителство, архитектура и геодезия в Пловдив, спец. "Строителство и архитектура" през 2004 г. От  2010 г. е магистър-архитект в УАСГ – София. Основател е на студио за архитектура и дизайн 8 ½

Уеб сайт: studio812.eu/

DeZona.com © DezonaGroup Ltd. All rights reserved.

Top Desktop version