DeZona.com

Какво ни пречи да имаме модерни градове, адекватни на 21 в.?

Нашето време се различава от големите исторически стилови периоди най-вече по това, че днес едновременно съществуват много различни и частично противоположни течения. Какво значи "модерен" град ? Кой определя дали един град е модерен или не? Какви сгради и функции съдържа в себе си "модерният" град? Архитектурата е огледало на икономическото развитие в дадена държава. Така е било, така и ще бъде.

Пример за това са древните Египет, Елада, Рим. Когато дадена държава просперира, и архитектурата в нея просперира. А държавата просперира не само когато в нея има пари, а когато има и култура. Култура на живот и осезание! Последните 10 години България се задръсти от нискокачествени архитектурни продукти поради бума на бързозабогатели нискокултурни люде, искащи да удвоят парите си за отрицателно време. Построиха се маса сгради без улици към тях, без инфраструктура и без комуникация. За щастие можем да споделим, че все повече хора започнаха да пътуват насам-натам и да виждат какво се случва на световната сцена. Но уви, твърде късно.

Нашите "10 НЕ" в страната ни от архитектурна гледна точка са:

1. Липсата на Култура.

Културата е по-важна от бизнеса. Бизнесът без култура е неефективен и вреден. Нашата социалистическа колективизация, индустриализация, електрификация и водоснабдяване на населението, сами по себе си необходими, бяха направени без култура. Те бяха грандомански, нереалистични, прахоснически. Това се повтаря днес в драстични форми. Некултурен е бизнесът, който не е далновиден, който няма перспектива, който граби от природата и човека, експлоатира ги в свръхмярка, харчи територии и ресурси, въздух, гориво... надежди. Не казваме, че цялата цивилизация и индустриализация е нещо лошо, насочено срещу човека и срещу културата. Заемаме междинна позиция - смятаме, че културата е по-важна от бизнеса, защото успехът на бизнеса зависи от културата, а провалът на бизнеса проваля културата. Не можеш да правиш план за 20 години напред и да не направиш покрай това никакви изводи от миналото. Да не стъпиш на принципи, подобни или противоположни на тези, но не по-малко ясни, да не кажеш какво искаш да бъде след 50 години. Проектът на общината - този, който е одобрен като предварителен проект - е некултурен план. Той няма надстроечния характер на културата, не следва от нищо заявено и не сочи към нищо определено. Следва от хаоса на прехода и води към хаос и преексплоатация на ресурсите - към екстензивно развитие и неограничен произвол. Тук ни идва наум пример за това колко е важно за плана да направи избор, да заеме позиция. Каква улица ще бъде "Раковски"? Улица на театри, заведения и галерии или важна транспортна улица? Това е кардинален въпрос за София. Който и да прави общия план, трябва да каже и да го подплати с разчети: "Раковски" е транспортна улица и културата отива другаде, или е културна улица и транспортът отива другаде. И къде?

2. Липсата на Правила и стандарти.

Липсата на стандарти води до липса на качество. На европейско ниво се разработват стандарти за устойчиво строителство, които следва да се прилагат и в България. В стандартите се дефинират параметри, които се съдържат в действащите на пазара сертификационни системи. У нас се мисли най-вече за елементарните мерки за енергийна ефективност – подмяна на старата дограма, облицоване на фасади с топлоизолационни материали. Това не е правилният начин да вървим към устойчиво строителство.

3. Липсата на Кадастър.

Кадастралните карти са необходими, за да се конкретизира общия градоустройствен план на София. Дори да няма план, те са абсолютно задължителни. Ако с тях върви и имотен регистър, т.е. всеки може да разбере кой е собственик на даден парцел, кои са неговите съседи и неговите граници, за цялото общество ще бъде по-удобно. По-добре е това да се направи късно, отколкото никога. Общината е закъсняла вече 11 години с този ангажимент..

4. Липсата на Инфраструктура.

Това е ангажимент на общината. По ред причини тя не иска и не може да изпълнява задълженията си. Затова предпочита да заменя. Инвеститор, който вземе парцел на безценица, но поеме грижата за околните улици и дори спирки и зелени площи, на практика облекчава общината. Това се приема радушно от съветниците и например, ако фирма Х вместо да настоява да й се направят улиците и подходите, си купи евтино парцел по-навътре в града, и двете страни са доволни.

5. Липсата на обществени Поръчки.

Обърнали ли сте внимание как току-се появи някоя обществена поръчка, която за съжаление тъкмо свършва? Къде-къде около Коледа изскочи нещо с крайна дата първата седмица от януари - нали се сещате как са нещата. И после - ама то е излязло в Държавен вестник, да сте се записали навреме; измихме си ръцете. И така от година на година. Обществените поръчки си отиват при тоя, дето требе, а не при тоя, дето е най-добър. Когато ги има. Когато ги няма - още по-чудно какво точно се случва.

6. ЗУТ!

Законът трябва да има мащаб. Да е една обща рамка, която да структурира процесите на възлагане-проектиране-строителство-експлоатация. В тази рамка да се залагат параметри, които позволяват конкретни творчески решения и инвестиционни инициативи. Необходимо е да има повече вътрешна свобода за еднофамилните жилищни сгради. Необходими са ясни изисквания за многофамилните жилищни сгради. Те може би са най-адекватни в ЗУТ, само че нека се определи площта Бруто и площта Застроена, и да не се надлъгваме с Кинт и Кота корниз. Скица/Виза без хоризонтали и съседни сгради не може да съществува. ПУП без схеми на инженерни мрежи - също. Проектиране без силуетен план на съседна застройка мисля, че също не е редно да има. Може би с проекта дори трябва да се доказва ослънчаването, а не да се контролира корниза на сградата. Законът трябва да регулира, а не да определя и фиксира.

София е съставена от няколко различни типа градоустройствени зони. Със ЗУТ те се обезличават. Необходимо е да се децентрализира законът. Подзаконови актове да управляват отделните зони. Както и отделните населени места. Конкретните решения да могат да се взимат от местната власт и гражданство. Централна градска част има конкретни особености. Комплексите - жилищни, промишлени, обществени и смесени - други особености. Периферията - слети жилищни структури на малки населени места - има абсолютно различен характер. Ако характерното може да се запази, градската тъкан ще има идентичност. Законът трябва да дава възможност за това. Да се въведе изработването на специфични правила не само за устройството, но и за архитектурата на сградите и пространствата с цел отчитане на спецификата на районите, на традициите. Елемент на третиране в специфичните правила да бъдат фасадите, покривите, материалите и т.н. Да се определят, както във Франция, т.нар. ЕУП - зони за защита на архитектурното, урбанистичното и пейзажното наследство за устойчиво развитие на градската и извънградската среда. Практиката в общините е като лакмус за проблематиката, произтичаща от прилагането на ЗУТ. Там се разчитат преплетените в едно криворазбирания на всичките ползватели на закона.

Крещят резултатите - правим по два етажа луксозни "тавани" с тераси, които не влизат в Кинт, разполагаме апартаменти в изкопани дупки, които наричаме "моделиран терен", а не "английски двор" и ако главният архитект се запъне да пусне проекта, наричаме апартаментите "студио", "офис" или "ателие", без да променим нито една черта от разпределението и... аритметиката излиза. Тези помещения после ще се изтъргуват... май последният ще плаща сметката, живеейки в мазе, наречено ателие, и гледайки подпорна стена пред себе си.

И отгоре на всичко това и война. Война между главния архитект и архитекта-проектант. Война на сцената пред инвеститора. В такава ситуация е невъзможно архитектите да имат тежест и силна позиция в обществото. Проектите се обезмислят до папки само за пред "одобряващите органи", които участват в играта по ЗУТ.

За какво качество на живот, проект, процедури, среда, администрация говорим?!

7. Повърхностното образование по архитектура и дизайн в България.

Всеобщо убеждение е, че следването е трудно, изискващо много време и работа... Вероятно е така, но, забележете, трудно въобще не означава качествено! Убедени сме, че можем по изключително труден начин да се научим да правим грозни еднотипни грънци...и какво ще спечелим от това ние или изкуството? Основният недостатък на обучението е изначално заложен в самата му методика - студентите по архитектура не се учат как да мислят, а какво да НЕ правят... А добрата архитектура е много мисъл и много по-малко чертане. Тук се натъкваме на огромна идеологическа празнина. Да не говорим за отдадеността на самите преподаватели на преподавателската дейност. На местата, където преподаването е качествено, то се прави заради престижа, а да бъдеш преподавател, означава да си доказал, че има на какво да научиш студентите. А не - сядаш, звъни ти телефонът, уговаряш се за след половин час в еди-кой си ресторант, чешеш се по главата, тръскаш си цигарата, допиваш си кафето и изпращаш студентите "да работят", оставяйки ги с убеждението, че дипломираните архитекти са завършени безделници. Питаме се докога ще гледаме потресаващи сгради. Отговорът е очевиден - докато бълваме повърхностни архитекти. Пътят към промяната е ясен и необходим - строг проектантски ценз спрямо преподавателите, привличане на утвърдени архитекти в университетите на всяка цена (нека не се лъжем, пари има, но дали това е най-важното?), и отдаденост на работата и от двете страни. Кога ще стане това? Колкото по-скоро, толкова по-добре.

8. Липсата на архитектурна среда, достъпна за хората с увреждания.

Нормативни документи у нас по темата не липсват – закон, правилник, наредби, методически ръководства и указания и други. Въпросът е как се изучават, възприемат и най-важното как се прилагат в практиката. Друг първостепенен въпрос е да се преработят съществуващите градоустройствени планове – общи и подробни планове, а в новопроектираните да се имат предвид изискванията на Европейския съюз, така че да не се оправдаваме за липса на планиране в това отношение, въз основа на които да се предвижда и изгражда тази достъпна архитектурна среда. При създаването на достъпна среда невинаги се изискват средства, което е едно от следващите оправдания на отговорните фактори при нас.

Хората с увреждания не могат да се чувстват равностойни и избягват да посещават градската среда и поради липсата на обществени тоалетни: броят им е намалял, особено в централната градска част; по начина им на изграждане – подземни или полуподземни, те не са достъпни за хора с увреждания, като главната бариера са стълбите без предвиждане на рампи или някакви платформи за лесния им достъп. Недостъпни са и по-голяма част от обществените заведения - пощенски станции, общински администрации, театри, кина, библиотеки, стадиони, дори и сградите на поликлиники, болници, здравни центрове и социални домове, детски домове и ясли, които се посещават най-много от хора с увреждания или от майки с бебета в детски колички. В градската среда липсват рампи по пешеходните алеи в парковете и градинките, с наклон не повече от 5-15 на сто за по-лесно преодоляване на денивелациите на терена.

Безобразно е и паркирането и гарирането на моторни превозни средства по тротоарите, особено в централните градски части, по малките улички в големите и не много големи градове. Пешеходците слизат на уличното платно, за да заобиколят тези МПС, с риск да предизвикат авария или да станат обект на нещастни случаи, особено зимно време при заледени улични платна. Да се надяваме, че постепенно и внимателно ще се подходи към повдигнатите въпроси и ще се премахнат всякакви бариери по пътя на хората с увреждане, включително и за глухи и слепи граждани, чийто брой у нас не е малък.

9. Строителството върху зелените площи и липсата на повече паркове.

Кога най-после хаосът с безразборното презастрояване ще приключи и ще видим повече детски площадки и паркове? За да спре унищожаването на зелената система на България, която за годините на прехода е намаляла почти наполовина, трябва не само да бъдат забранени последващите промени, но да бъде спряно и изпълнението на вече отредените за сгради, но все още незастроени зелени площи.

10. Отношението клиент – архитект.

По принцип българинът има нагласа, че разбира от всичко. Ние като архитекти и дизайнери трябва да следваме желанията на клиента и да направим средата, в която той ще живее, удобна за самия него. Клиентите смътно долавят, че архитектът има големи отговорности. Да започне сграда от нищото, да се съобрази с 1000 фактора и предвиди още толкова, за които може само да подозира, да я измисли функционална, енергоефективна, удобна за ползване и освен всичко с претенции за някаква естетика. На всичкото отгоре да има предвид, че това чудо трябва да бъде посторено, ама така, че да е трайно, здраво и с ниски експлоатационни разходи. А не да изпълнява всяко желание на клиента на цената на хонорара!!

Ние трябва да учим клиентите си. Трябва да пропагандираме знанието си. Знанието си за хармония, естетика, комбинация на цветове, материали и техники. Архитектът всъщност има много голяма роля в обществото. Архитектите карат хората да мечтаят! Идва клиент, който иска да направи нещо. И той не е наясно точно какво, но пък очаква предложения. Ако иска къща, архитектът му обрисува дом с място за всяка дейност на членовете на семейството. Разкрива му възможности, които дори не си е представял, кара го да обича бъдещата си къща и с много желание и хъс да я построи. Човекът си тръгва окрилен и с искра за живот, която е нямал преди. А този плам трябва да се поддържа до края на процеса, защото всички оттук нататък ще се опитват да го угасят. Институциите го връщат, бавят го, искат му "почерпка". Изпълнителите му обясняват как това "не моа' стане", "еле па така". Не му достигат пари, времето се разваля, строителят се бави, мебелистът му е сбъркал цвета на кухнята, стъкларят му е счупил два стъклопакета, инсталацията дава на късо и още, и още... Архитектът е до клиента, който вече се чуди как се е набутал с толкова беди накуп. Рамо до рамо с него, а понякога и въпреки него, той се бори клиента да си получи мечтата.

С други думи, архитектът е продавач на мечти, а останалото е просто занаят, който помага за построяването им.

арх. Павел Янев ALL In studio

арх. Павел Янев ALL In studio

Арх. Павел Янев завършва математическата гимназия в родния си град Варна. След това се дипломира като архитект в катедра „Жилищни сгради" на УАСГ, София. Понастоящем е партньор с Волен Валентинов в ALL in studio - студио за архитектура и дизайн. Пише за няколко архитектурни и лайфстайл блога.

Уеб сайт: blog.allin.bg

DeZona.com © DezonaGroup Ltd. All rights reserved.

Top Desktop version