От 1-ви до 4-ти декември тази година имах удоволствието да бъда част от едно, набиращо все повече популярност, събитие, наречено Positive/Negative. За тези, които не знаят това е името, под което се организира за трета поредна година конкурсът за студентски проекти измежду студентите на всички висши учебни заведения, които имат специалности в сферата на архитектурата в България. За мен бе голяма чест да бъда поканен като част от журито на конкурса и макар да приех с някои резерви, то събитието се оказа незаменим опит. Резервите бяха продиктувани не от друго, а от това, че не се чувствах сигурен в себе си, дали бих могъл да поставям оценки и да бъда „от другата страна", след като само преди една година аз самият бях на мястото на студентите и се съревновавах, а и в момента продължавам да участвам в подобен род конкурси, макар и на международно ниво.
Конкурсите са нещо много ценно, което за голяма жалост е силно неглижирано в България. Те са една възможност, огромна възможност, да се изпъкне с нещо ново и нестандартно в една област, чието име вече години наред не се споменава самостоятелно, без да бъде спрегнато по всякакъв начин с думата „криза". Конкурсното начало още от студентската скамейка трябва да бъде нещото, което дава сили и подтиква всички млади архитекти, инженери и дизайнери да жертват свободното си време или съня си, само и само, за да участват в някой конкурс. Не да спечелят, а просто да участват. За предпочитане е на международно ниво. За да могат да видят къде се намират те самите и да си „сверят часовника", защото това е най-сигурният начин. Приказките от рода на това, колко сме добри в България и как сме много по-напред от половината държави в Европейския съюз относно архитектурното образование (а и не само, съдейки по постоянните изказвания на основната група „силни на деня") не важат, когато се появим на общоевропейската архитектурна сцена. Там всички са поставени пред равен старт, но някои изостават с обиколки на финала. В архитектурните конкурси няма дискриминация, там многото пари или титли не играят важна роля. Има идеи или има липса на такива. Когато се избира най-доброто решение, никой не пита откъде идва неговият автор, на колко години е или с какъв цвят на кожата е. Има можещи и неможещи.
В рамките на конкурса имаше предвидена и една дискусия за състоянието и бъдещето на архитектурното образование в България, която бе и причината да напиша тази моя статия. Дискусията, по мое мнение, не се състоя. Аз слушах внимателно и съвсем съзнателно не взех думата в нея. Не бе нито мястото, нито времето, нито това форматът на една дискусия от подобен род. „Приказките", които чух там, съм ги слушал прекалено много пъти през годините и всички ние продължаваме да си тъпчем на едно място и да си говорим все същите „празни приказки". Напълно съм съгласен с въпросите и проблемите, които поставиха водещите, като част от Асоциацията на студентите по архитектура в България (АСАБ). С чиста съвест заставам зад техните искания за промени, разбирам ясно целите им. Не бих искал да се впускам в скучни подробности относно оправданията, често напълно безпочвени, на представителите на висшите строителни училища в страната, не бих искал да ги обвинявам и соча с пръст от тук, защото съм заставал срещу част от тези институции и разбирам, че сам е невъзможно да променя каквото и да било.
Именно заради всичко това не искам да говоря за преподавателите, управниците, администрацията и всички нерешени проблеми в тази машина наречена Висше учебно заведение. Една система, която може, но определено не иска, да се реформира и променя, както се случва с всяка една област в страната – не възможности, а желание и воля липсват. Защо? Защото „така сме си добре" и не искаме да си създаваме главоболия, та било то и във връзка със светлото бъдеще на архитектурата у нас.
Да се върнем на конкурса. Желанието на организаторите бе проектите да бъдат оценявани от голямо и разнородно жури, съставено изцяло от млади архитекти, някои от които съвсем неопитни още като такива, но всеки един опитващ се да прави архитектура по своя си начин и то не благодарение, а въпреки условията в момента. Почти половината от 12-членното жури бяха пристигнали специално от работните си места в чужбина, за да бъдат част от студентския конкурс. Всеки един отделил от времето си, загърбил работата си и то съвсем безкористно и безвъзмездно в името на тази кауза. Четири дни, от сутрин до вечер. По мое мнение пътят, по който вървят организаторите е правилен и занапред не бива да се отказват от идеята да канят само и единствено млади, доказали се и доказващи се в момента архитекти, за да можем заедно да направим промяната, за която толкова много мечтаем.
Всеки един от журиращите може да се съгласи, че нивото на предложените проекти не бе високо. Само един от нас го каза в прав текст, че дори е много под средното за Европа. Искрено се надявам просто да ги е нямало най-добрите студенти, защото конкурсът все пак бе съвсем пожелателен. Няколко неща обаче направиха много неприятно впечатление както на нас, така и на организаторите, които бяха прекарали седмици в менажирането на едно подобно немалко събитие. Конкурсът бе разделен на две части – основен и съпътстващ. Основният представляваше сбор от над 150 студентски проекта в сферите на архитектурата, градоустройството, ландшафтната архитектура, интериора и дизайна. Курсови, семестриални или дипломни работи, по усмотрение на самите студенти и в зависимост от техния курс на обучение. Съпътстващият конкурс имаше тема : Reused spaces. Което означаваше, че проектите като цяло трябва да са проектирани специално за него. Въпреки доста широкообхватната и разтеглива тема, допускаща най-различни вариации, в този конкурс се състезаваха само 24 проекта. Жалко. Жалко заради благодатната тема и заради това, че за мен именно това бе основният конкурс. Защото имаше определена зададена тема. Конкурс без тема не е конкурс, а е награда в изложба. Защо обаче имаше толкова малко кандидати? Може би заради наградите, които бяха по-занижени от тези в другата част? Нима само те са важните в случая? Основната причина е, че студентите се движат винаги в посоката на най-малкото съпротивление. Следването на архитектура в един университет в България не е в никакъв случай тежко мероприятие за всеки един средно интелигентен студент. Напротив – дори бих казал е много леко за предварително подготвените, искащи и търсещи студенти. След трудното отсяване през спорни кандидатстудентски изпити се стига до просто преминаващите пет и половина години, завършващи с някаква си дипломна работа пред някаква си комисия, която така или иначе не ви слуша и не се интересува от това, какво й показвате. Защото всички, ама абсолютно всички, ще завършат. А това, което се предлага на многоуважаемите дипломни комисии, не е добро, както ние видяхме, дори е по-скоро лошо. И за това не са виновни само преподавателите. За тяхната вина се е говорило много. Нека поговорим за вината у студентите. Тя е по-интересната.
Отново по пътя на по-малкото съпротивление по-голямата част от студентите решават да участват в основния конкурс. Едва ли само заради наградите. По-скоро, защото е по-лесно. Имат си готов проект, само трябва да го изпратят. Да го сложат просто на едно табло, както искат организаторите и са готови. Много по-трудно е да се измисли нещо ново, по зададена тема и то в кратък срок. Че и за по-малки награди. Ок, няма проблем, личен избор на всеки. Да вземем дизайна и представянето на самите табла. Много се изговори по тази тема по време на конкурса. Стигна се до абсурдни предложения, макар и на шега, да се организира награда посещаване на курс по графичен дизайн. Или да се учи в университета. Не мисля, че един подобен предмет би променил драстично положението. А то е трагично. Дори добри сами по себе си проекти бяха представени ужасно и се изгубваха на общия фон от цели над 150 табла. Студентите, които имат желание за развитие и самоусъвършенстване, би трябвало сами да се интересуват от графичен дизайн, шрифт и типография, графичен изказ и представяне, както и от устно презентиране на своите проекти. Някои от студентите не могат да пишат, не като правопис, а изобщо като изразяване, нещо адски важно за един архитект. Не смятам, че е необходимо да се завърши например специалност Плакат в НХА, за да може да се направи едно елементарно, но систематизирано, ясно и точно представяне на студентски архитектурен проект. Не би трябвало да ни е необходим клас по актьорско майсторство, за да можем в пет минути да презентираме основните, но само основните и важни достойнства на един проект. Все неща, които за огромно съжаление не видяхме от участниците. Стигна се до момент, в който нямаше нито един кандидат, отличаващ се с много от другите и се шегувахме, че останем ли да ги гледаме още 2 дни и може всички да ни харесат. Докато първоначалното впечатление бе на другия полюс. А в един конкурс, то е страшно важно. При толкова много участници имате само няколко секунди, за да бъдете забелязани. Имаше зададени въпроси, направени анализи, поставени проблеми, но нямаше решения. Първото не е достатъчно, когато липсва второто. Визуализации имаше на доста прилично ниво и то в голамата част от проектите, но имаше един или два фотомонтажа на правилното по задание място. Една картинка не струва нищо, ако не е поставена в контекста, за който е проектирана сградата. Отделен е въпросът, колко от дори по-добрите проекти отчитаха средата на ситуацията като какъвто и да било фактор. Повечето просто бяха направили сграда, която може да се намира където и да било, а на места и да служи за каквото и да било. Едно от най-фрапантните неща бе тоталната липса на макети. Отдавна се говори за това, но наистина е жалко от около 150 работи да получим един-единствен, макар и съвсем семпъл и незавършен макет. Нито една скица на ръка, схема, графика или ръчна перспектива. А доколкото помня се учат тези неща. За съжаление просто се минават с лека ръка и често с помощта на компютрите, за да останат завинаги в миналото като нещо съвсем ненужно и досадно дори. Да, 3D се прави по-бързо и лесно от макет, но един макет може и би направил разликата именно в един конкурс, където визуализации колкото искаш, а макетите са кът. Макетът. Адски важно и често задължително условие за повечето конкурси. Ако бе нещо, което се изисква в България, смятам, че щяхме да бъдем доста по-улеснени най-вече откъм редуцирането на бройката на участниците. Защото оказва по-голямо съпротивление, а ние тук не го обичаме. И всичко това са проблеми, които са преди изобщо да започнем да говорим за същността, а именно за архитектурата.
Много се изговори и за заданията на университетите. Макар че резултатите и по тези задания очевидно не са на ниво, пак можем да кажем : Да, наистина има проблем там. Те са морално, а и не само, остарели. Но, ако студентите искат, то тогава те могат да решат този пробем. Могат да предложат нови съвременни задания и нови адекватни днес ситуации. Но те трябва да ги напишат сами, да ги предложат, да се борят и да ги отстояват. И те трябва да представляват по-голямо предизвикателство от старите. Да бъдат по-трудни от тях. Защото не се върви напред, когато избираме заданието, което ще ни донесе най-малки трудности, а точно обратното – винаги да търсим и сами да си поставяме нови и нови проблеми. Студентите по света от десетилетия са най-прогресивната част и свалят правителства, а ние не можем да свалим едни задания? Зная, че има огромни пречки пред голяма част от идеите за промени, но не съм на мнение че промяната на заданието „Клуб на поета" ще изисква решение на Министерски съвет и становището на Съюза на писателите в България. Не! Изисква желание от всички студенти или поне от по-голямата им част. Защото сам човек не може да промени нищо. Сблъсквал съм се с подобни проблеми по време на моето следване и съм ги спечелвал. Но не съм се чувствал победител, защото след мен всичко продължава по старо му. А именно това е проблема – не всеки сам за себе си, а всички заедно. Да се предложи, да се отстоява до край и ще се случи. Именно малките реформи, които ще тръгнат от студентите, ще направят голямата промяна. Те трябва да са наясно, че тогава няма да бъде лесно. Но само такъв е начинът да се навакса поне частично изоставането ни от Европа и света в сферата на архитектурното образование. Всеки един от младите и различномислещи архитекти в България би застанал на страната на студентите, би ги подкрепил, би им помогнал в исканията. Стига наистина да има такива...
Още едно нещо ми направи неприятно впечатление. Липсата на студентите. Това бе техният конкурс, а не нечий друг. Организаторите се бяха постарали да има интересни лекции, презентации, дискусии, публични защити на проекти. Все неща, които за съжаление са рядкост в самите университети, където е в действителност мястото им. Но на лекциите нямаше студенти. Обидно бе за хора, пропътували половината Европа, че и дори свят, да говорят нещата си на останалата част от журито. Те бяха там, за да ги кажат не на нас, а на вас. Не мисля, че почивния ден или ранния час (почти обяд) са били основната пречка. За съжаление не се върви напред с подобна незаинтересованост. Типично по български най-много публика имаше по време на отворените защити. Явно заради шоуто? Защото бе хубаво да има толкова хора, но да имаше и много въпроси. Публиката трябваше да пита много повече от журиращите, а не го направи. Голямата част от неноминираните за награди, но все пак участници в конкурса, също явно ги нямаше. Защото в противен случай това иначе прекрасно място в сърцето на София би се оказало тясно за всички. Надявах се да бъде тясно. На няколко пъти организаторите подтикваха присъстващите участници, независимо дали номинирани или не, да питат, просто да задават въпроса „Защо?". Единици бяха тези, които го направиха, а щяха да научат много именно от тези млади момчета и момичета, които все така са част от тях и бяха там да споделят макар и малкото си все още опит в архитектурата след университетската аула. Аз лично за себе си научих наистина много. Бих бил щастлив, ако дори само няколко от присъстващите също са научили и най-вече, ако това събитие ги е накарало да се вгледат първо в себе и в своите пропуски и грешки и именно от там започнат да търсят промяната. Всичко е в техните ръце. На студентите. Те самите трябва да бъдат промяната, която искат и чакат и тази промяна не трябва да се отлага от днес за утре или за след 8-ми декември, а трябва да започне днес, тук и сега!
Не съм много сигурен колко точно човека са издържали да прочетат тези размисли до края им. Все пак са по-дълги дори от някои лекции в университета. И аз не четях достатъчно тогава. Затова и сега си наваксвам и се питам колко ли по-лесно би ми било, ако съм положил много повече от изискваните от мен минимални усилия. Да не забравяме клишето, че висшето образование до голяма степен е и самоубочение. Клише, но сто процентова истина. Особено тук в България. Особено сега и особено в архитектурата. Не спираите да търсите, да питате, да участвате, да опитвате и дори да се проваляте. Не е страшно това. Страшно е, ако не го правите. Надявам се всички тези неща, които се изписаха и казаха да са променили към търсене и жажда за архитектура поне един студент. Само един. Но истински жаден. Ако отговорът е „да" – то значи не е било напразно и той утре ще може да промени още един свой колега. Целта на тези писания е само една – водени са от искреното желание да помогнат някак догодина конкурсът да бъде поне два пъти по-посетен и двадесет пъти по-качествен. Надявам се конкурсът освен много интересен, да е бил и полезен за студентите. За мен лично беше. Много при това.
Нещата не са само черни или само бели, нещата са такива, каквито сами си ги направим – дали ще бъдат по-скоро positive или по-скоро negative - зависи изцяло от всички нас... заедно.
