Започвам с подобни мисли, тъй като те бяха първите, които ме споходиха, когато се опитах да отговоря на Вашия въпрос „Кои сгради не се случиха в България през последните години?" А кои изобщо се случиха? По-лесно би било да се отговори може би на втория въпрос. Естествено, че хубави примери има и ще продължава да има, до голяма степен те са постижения на общия фон. Въпросът е за целия този общ фон. ЕДНА МАСОВА, ЛИШЕНА ОТ КАКВАТО И ДА БИЛО ИДЕНТИЧНОСТ И ЧОВЕЧНОСТ АРХИТЕКТУРА. ДАЛИ БИХМЕ МОГЛИ ИЗОБЩО ДА Я НАРЕЧЕМ АРХИТЕКТУРА, ЗНАЕЙКИ ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ТАЗИ ДУМА. И ДА, МАСОВА – МНОГО ПО-СТРАШНО МАСОВА ОТ ПАНЕЛНИТЕ КОМПЛЕКСИ, КОИТО СМЕ СВИКНАЛИ ДА СОЧИМ С ПРЪСТ. Естествено, че е имало проблеми и провали в архитектурата преди '89 година, но сега сякаш ги задминаваме. Задминаваме ги чрез застрояването на междублоковите пространства със сгради, които не предлагат и половината от качеството като пространства на старите панелни или тухлени многофамилни сгради. Аз лично не бих си купил кутийка от 30 кв.м, които се предлагат за 3-стаен апартамент, без изглед, без въздух, без слънце, на цената на прекрасен апартамент, но разбирате ли, в „стара соц-сграда". Тази измамна „нееднаквост" и елементарна панаирна „шареност" във фасадното оформление на сградите от знайни и по-често незнайни архитекти е в много по-голям мащаб масова и е едно бедствие на фона на онези сиви панелни комплекси, които сме свикнали да даваме за лошия пример. Но лошото в тях може да бъде цвят, материал, качество на изпълнение, но не и общата, заобикаляща ги среда. Именно днес тя не е задача на нито един проектант. Те не се интересуват какво се случва около тяхната сграда, на картинките проектното УПИ съществува като единствено за себе си едва ли не във вселената и само глухите калканни стени издават какво се случва около нея. Казвали са ми, че за разлика от обществените сгради, жилищните можел „всеки" да ги проектира. Точно, заради този „всеки" в момента сме на това ниво...
Говоря за жилищната архитектура, тъй като тя е основната, която се „случва" на всяка крачка последните десетилетия. По-интересно е как се случва обществената архитектура – тази, която във всички държави по света е лицето, тя е представителната, тя е на всички и е за всички. Дали и тук е така? Участвайки преди около месец в една дискусия, в рамките на Sofia Architecture Week, заедно с колеги от другите балкански държави, бях попитан от водещия (холандски архитект) какво мисля за смяната от общото към частното в България. Наистина това е един от основните въпроси, които определят до голяма степен и архитектурната ни среда в момента. Архитектурата и архитектите би трябвало да са катализаторът на обществото – ако те са уважавани и търсени, значи нещата вървят, ако не са – нещо куца. АРХИТЕКТУРАТА Е СОЦИОЛОГИЯ, ПСИХОЛОГИЯ, ИСТОРИЯ. Тя наистина трябва да отговаря на подобни въпроси. Е, какво се случи тогава след тази 1989-та година и къде се изгубиха постиженията на нашата архитектура отпреди нея? Защото постижения имаше.
Смяната от общото към частното позволи на голяма част от архитектите, които допреди тази година са били само чертожници на големите ни имена, да открият свои собствени студия. В което няма абсолютно нищо лошо, по принцип. Но стана така, че ЧАСТ ОТ НАЙ-НЕЗАСЛУЖИЛИТЕ, КОИТО СА ПРОЕКТИРАЛИ ЕДИНСТВЕНО ОГРАДИ И СЕЛСКОСТОПАНСКИ СГРАДИ, ЗАПОЧНАХА ДА БЪЛВАТ ОГРОМНИ КОЛИЧЕСТВА НОВИ ЖИЛИЩНИ СГРАДИ. БЕЗ ПРИЕМСТВЕНОСТ, БЕЗ УВАЖЕНИЕ КЪМ ТРАДИЦИИ И Т.Н. Същото, междудругото, става и днес – тези хора, които са последната част от бившите окръжни проектантски организации, експлоатират днешните студенти и млади архитекти. Без да им дават нищо в замяна, без да ги научат на нищо. МЛАДИТЕ АРХИТЕКТИ СА ОБРЕЧЕНИ ДА ОСТАНАТ В СЯНКА И НЕГЛАСНО НЕ СЕ ДОПУСКА НИТО ЕДИН ОТ ТЯХ ДО НЕЩО, КОЕТО БИ МОГЛО ДА СЕ ЗАБЕЛЕЖИ И ЕВЕНТУАЛНО СЛЕД ТОВА ДА ПОМОГНЕ НА НЕГОВИЯ АВТОР ДА ЗАПОЧНЕ НЕЩО САМОСТОЯТЕЛНО. Много бързо тези хора са забравили своите учители и това как денонощно са стояли с рапидограф в ръка, за да станат това, което са днес. Или поне, което са били, преди да се самозабравят.
Днес имаме нужда от свежа, нестандартна и модерна обществена архитектура. Дело на нови, съвременни и мислещи млади архитекти. Имаме да наваксваме спрямо Европа поне 20 години в архитектурата, а вероятно и много повече. Една-единствена мултифункционална спортна зала, с определено доста спорна архитектура, не е добър атестат. Един-единствен международен и адекватен архитектурен конкурс – този за метростанция 20, не говори добре за така желаното от всички новопрохождащи архитекти конкурсно начало. А именно то е начинът да се появят добри примери и тук. Поръчки без конкурс, конкурси с огромни ограничения, конкурси със спорни показатели за цена и време, за сгради, които се нуждаят неистово от преосмисляне (училищата), хора, които си позволяват арогантно да заявяват, че са „заслужили" да проектират без конкурс, конкурсни решения на ниво Строителен техникум за огромен по мащаб международен конкурс... и още, и още. Това е само телеграфна справка за изскачащите в главата ми, замисляйки се за по-малко от минута, примери за архитектурни конкурси в България. Това ли е най-високото ни ниво днес? Ако отговорът е да, значи спасение няма. За щастие има хора, които са готови да покажат наистина на какво сме способни тук и това е само въпрос на време.
ИМАМЕ НУЖДА ОТ ИСТИНСКА СОЦИАЛНА И ЧОВЕШКА АРХИТЕКТУРА ДНЕС. ЗАЩОТО ВСИЧКИ ПРИМЕРИ, НАРЕЧЕНИ „СОЦИАЛНИ", ВСЪЩНОСТ СА МНОГО, МНОГО ДАЛЕЧ ОТ ИСТИНАТА. Те са всичко друго, но не и социални. Не можем да вървим напред, ако не се обърнем към миналото си, не се поучим както от грешките му, така и от добрите му примери. Не можем да отричаме един цял почти половинвековен период в нашата архитектура, само и единствено защото е бил „социалистически". А най-добрите ни примери са именно там. В десетките опити, провали, но и добри примери за преосмисляне, за търсене, за поставяне на въпроси, за намиране на възможни образи за интерпретация на нашите архитектурни традиции. Всички те са дело на нашите дядовци, а не на десетки поколения назад. Възрожденската ни архитектура, която толкова плоско се експлоатира като най-традиционна днес, е просто смехотворна в своите нови примери за всеки един уважаващ себе си архитект, а и за всеки интелигентен човек.
ЗАБРАВИХМЕ ВСИЧКИТЕ СИ ОБЩЕСТВЕНИ СГРАДИ. ПРОДАДОХМЕ ГИ, НЯКОИ ГИ РАЗРУШИХМЕ, ДРУГИ ГИ ОСТАВИХМЕ САМИ ДА ПАДНАТ ИЛИ ГИ „ПРЕУСТРОИХМЕ", ТЪЙ КАТО ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС Е МАЛКО ИЛИ МНОГО АРХИТЕКТ, както е за съжаление и с всяка една друга професия в България. Вината, до голяма степен за подобно „възпитание" у новите инвеститори, е и на самата гилдия на архитектите, която се е компроментирала безкрайно в тези последни години и сега не е нищо повече от пример за сребролюбие, послушание и откровена некадърност. На мнение съм, че добрата архитектура и вкус към нея се възпитава. Но тази тема е прекалено дълга, дори и за съвсем млад и почти нищо не видял още архитект и поради това не бих искал да я засягам в момента.
Навсякъде ни казват, че няма средства за обществени сгради. Въпросът е доколко има изобщо глад и нужда за подобна архитектура. ВЪВ ВСЕКИ ЕДИН ГРАД – ГОЛЯМ ИЛИ МАЛЪК, ДОРИ И В ДОСТА ОТ БЪЛГАРСКИТЕ СЕЛА И ДО ДНЕС МОЖЕМ ДА ОТКРИЕМ ЗАНЕМАРЕНИ И СЪВСЕМ ИЗОСТАВЕНИ „ПАМЕТНИЦИ" НА ОБЩЕСТВЕНАТА АРХИТЕКТУРА У НАС. Домове на културата, която култура не ни трябва вече, вероятно е нещо соц и ненужно. Десетки кина само в София и Пловдив, които изчезнаха безследно или се преустроиха безвъзвратно в нови функции. Летните кина и театри, навремето нещо често срещано, днес се броят на пръсти. Домове за радостни или тъжни граждански ритуали – все примери за невероятна архитектура. Младежки домове, в които има всичко друго, но не и младежи. Паркове и градини, в които не се разхожда никой, обявени за ненужни и застроени съвсем законно с позволението на властимащите днес. И още, и още, и още... можем да продължим така до безкрай. Дали в град, дали по морското крайбрежие или високо в планината, имаме прекрасни образци, може би наистина част от тях морално остарели, но със сигурност незаслужаващи подобна тъжна участ.
ХОРАТА ТРЯБВА САМИ ДА ЗАПОЧНАТ ДА ТЪРСЯТ И ДА ИСКАТ ТЕЗИ СГРАДИ. ТЕ СА ТЕХНИ, А НЕ НА НЯКОЙ ДРУГ. Те трябва да покажат, че имат нужда от нова обществена архитектура. От нови библиотеки, музеи, театри, кина, стадиони, зали, културни центрове и т.н. Тогава вярвам те ще започнат да се случват. Трябва отново да се обърнем – сега от частното към общото. Да разберем, че ние не живеем в един апартамент, а в един град и една общност. С други като нас. Нашият свят не трябва да завършва с входната врата на апартамента, а стълбището, понеже е общо, да тъне в боклуци. А какво остава за пространството пред блока, около квартала, извън него... Красивата стена вкъщи не бива да означава пълно неглижиране на същата тази стена, само че отвън – мръсна, олющена, във всички цветове на дъгата. ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНЕМ ДА ЖИВЕЕМ СОЦИАЛНО, КАТО ЕДНО ОБЩЕСТВО. За да искаме повече зелени площи, трябва да се разхождаме в тях, да караме колело, да ги пазим и поддържаме първо ние самите. Ако има глад за истинско кино и за театър съм сигурен, че веднага ще се намерят и място, и средства, и хора за това.
Примери могат да се дадат много. Примери за това какво не се случи в нашата архитектура също има безбой. Те не са толкова важни... По-важно сега е бъдещето. Цели, какво бихме искали да се случи мисля, че трябва да набележим всички ние заедно. А архитекти, които да дадат евентуални, разнообразни и добри решения, също мисля, че ще има. И тогава хората трябва да изберат и да кажат – да, искаме точно това. И да го поискат съзнателно и настоятелно. Без да отстъпват, а да се преборят за него. ЗАЩОТО АРХИТЕКТУРАТА Е ЗА ТЯХ – УТИЛИТАРНАТА Й ФУНКЦИЯ Е ВОДЕЩАТА И АКО НЕ СЕ ПРИПОЗНАЕ ОТ ОБЩЕСТВОТО КАТО СВОЯ, ТО ТЯ РИСКУВА ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ЕДИН БЕЗДУШЕН ПАМЕТНИК, В ЕДНА ИЗПРАЗНЕНА ОТ СЪДЪРЖАНИЕ СКУЛПТУРА. А това вече не е архитектура, пък било то и най-великото изкуство на света. Това важи за всички сфери – без значение дали там се трудят или живеят хората. Именно човешки пространства трябва да предлага обитаването и съответно онази част от архитектурната практика, а и теория, наречена жилищна архитектура. Нещо, към което все още се стремим и днес, но не сме достигнали.
Но най-социална би трябвало да е онази другата, която още по-малко не се е случила към настоящия момент – обществената архитектура. Тя се прави за всички нас, но не просто по отделно, а заедно – като едно цяло. За всички нас като едно общество. Дали сме такова днес?
