Аз съжалявам, че няма да мога нищо да напиша, ала бях тръгнал да подготвям няколко писма с опит за достъп до информация по законовия ред и малко фотографски анализ на обстановката във Варна, ала за съжаление – главно мое, разбира се – оставяме настрана, че чашата отдавна е преляла, просто има нещо, което е заседнало на гърлото ми и нищо не мога да напиша. За съжаление това съм го изпитвал, когато съм се карал с любимите си, ала това, което правят с Варна не сега, а отдавна, накара белите ми дробове да замлъкнат за няколко дена. Не знам дали на това викат хората депресия, ала моята Варна умира! Надявах се да не е безвъзвратно и все още се надявам, ала чувствам, че за съжаление е така. Аз останах от малкото мои приятели във Варна, ала и аз очевидно ще напусна любимия и вдъхновяващ град. От 30 човека банда - и то повярвай ми кой от кого по-лъчезарен и обаятелен мъж – останахме във Варна четирима. В момента усилено обсъждаме какъв е планът, какво правим с имотите и накъде да опъваме платната, защото ние сме и ще си останем мореплаватели. Това са варненци – нас не ни е страх от безкрайния хоризонт, а напротив – привлича ни. За съжаление вече нямаме собствена земя, към която да се стремим уморени от морските пръски. Оставиха ни без бряг, за който да лелеем, остана ни да лелеем за жените си, ала за съжаление те никога не могат да ни дадат това, което родната любима варненска земя можеше.
Извинявам се, ала наистина не мога да пиша! Ще бъда на протеста, знаейки, че е кауза пердута, ала докато сме в този град, ще опитваме. После ще се опитваме да забравяме откъде тръгваме. За съжаление моето поколение не може да го направи. Има една моряшка приказка, че морето приема само достойните – надявам се, че сме били такива за града си, ала за Варна вече нещата са обратните - Варна приема само недостойните. Изчезна гордостта в погледа на варненеца, остана им само да се возят в бронираните си коли и уж маркови дрехи – това ги прави тях щастливи, а кое е истинско и достойно – само времето показва.
Това, което пиша, е просто капчица от кръвта, която изтича от вените на един самоубиващ се във ваната ВВА. Така си викахме преди – ВВА – видни варненски аристократи. Сега, разбира се, никой от нас не е бил аристократ, ала лелеехме за някои важни за аристократите принципи като достойнство, уважение, любов – очевидно думички, които просто са останали като такива и повечето хора ще трябва да препрочитат тълковния речник, за да успеят да се доближат дори до значението на тези малки и толкова красиви думи.
Аз съжалявам, че няма да мога нищо да напиша, ала бях тръгнал да подготвям няколко писма с опит за достъп до информация по законовия ред и малко фотографски анализ на обстановката във Варна, ала за съжаление – главно мое, разбира се – оставяме настрана, че чашата отдавна е преляла, просто има нещо, което е заседнало на гърлото ми и нищо не мога да напиша. За съжаление това съм го изпитвал, когато съм се карал с любимите си, ала това, което правят с Варна не сега, а отдавна, накара белите ми дробове да замлъкнат за няколко дена. Не знам дали на това викат хората депресия, ала моята Варна умира! Надявах се да не е безвъзвратно и все още се надявам, ала чувствам, че за съжаление е така. Аз останах от малкото мои приятели във Варна, ала и аз очевидно ще напусна любимия и вдъхновяващ град. От 30 човека банда - и то повярвай ми кой от кого по-лъчезарен и обаятелен мъж – останахме във Варна четирима. В момента усилено обсъждаме какъв е планът, какво правим с имотите и накъде да опъваме платната, защото ние сме и ще си останем мореплаватели. Това са варненци – нас не ни е страх от безкрайния хоризонт, а напротив – привлича ни. За съжаление вече нямаме собствена земя, към която да се стремим уморени от морските пръски. Оставиха ни без бряг, за който да лелеем, остана ни да лелеем за жените си, ала за съжаление те никога не могат да ни дадат това, което родната любима варненска земя можеше.
Извинявам се, ала наистина не мога да пиша! Ще бъда на протеста, знаейки, че е кауза пердута, ала докато сме в този град, ще опитваме. После ще се опитваме да забравяме откъде тръгваме. За съжаление моето поколение не може да го направи. Има една моряшка приказка, че морето приема само достойните – надявам се, че сме били такива за града си, ала за Варна вече нещата са обратните - Варна приема само недостойните. Изчезна гордостта в погледа на варненеца, остана им само да се возят в бронираните си коли и уж маркови дрехи – това ги прави тях щастливи, а кое е истинско и достойно – само времето показва.
Това, което пиша, е просто капчица от кръвта, която изтича от вените на един самоубиващ се във ваната ВВА. Така си викахме преди – ВВА – видни варненски аристократи. Сега, разбира се, никой от нас не е бил аристократ, ала лелеехме за някои важни за аристократите принципи като достойнство, уважение, любов – очевидно думички, които просто са останали като такива и повечето хора ще трябва да препрочитат тълковния речник, за да успеят да се доближат дори до значението на тези малки и толкова красиви думи.
Още по темата:
Стефан Русев от INDESIGN: Морската градина е душата на Варна
Коментирай свободно във forum.dezona.com.
