Арх. Борислав Игнатов: Има законов механизъм сгради в лош вид или опасно състояние да се конфискуват, но просто не се прилага

фотография: арх. Борислав Игнатов

интервю: DeZona

Проблемът с опазването на паметниците на културата и вписването им в съвременната архитектурна среда продължава да чака своето адеватно решение. А междувременно паметници, оцелели столетия, изчезват за няколко дни за сметка на мегаломански "ултрамодерни" проекти (вижте интересен коментар на нашия приятел Ninja по темата в какво се превърнаха някои от най-емблематичните паметници на културата в столицата).

Наскоро ви представихме проекта за офис сграда в историческия център на Варна, дело на арх. Борислав Игнатов. В архитектурата на сградата са интегрирани останките от каменни зидове на стар турски склад, обявен за паметник на културата. В момента текат строителните работи и до няколко месеца обектът ще бъде финализиран. Ето защо решихме, че арх. Игнатов е подходящ събеседник за един разговор на тема "Минало и настояще"...

Това ли е първият ти подобен проект? Имаше ли някакви резерви и опасения, когато се захвана с него?

Не, това не е първия ми проект за преустройство на историческа сграда, но всяка нова задача е предизвикателство. Предишният опит никога не се повтаря изцяло, в което, естествено, е удоволствието и чарът на творческите професии. От самото начало най-големите ми опасения бяха свързани с административните усложнения по съгласуването на концепцията с тогавашното НИПК-София и за съжаление тези опасения изцяло се оправдаха, дори надминаха най-мрачните ми предвиждания. Проектът беше блокиран в канцелариите на НИПК над година и получи няколко отказа с различни доводи, като междувременно на инвеститора бяха отправяни директни препоръки да възложи проектирането на фасадите на „подходяща” архитектка, близка на тогавашния директор на НИПК Угринов. Това беше много омерзителен и отвращаващ епизод в решаването на една иначе вдъхновяваща и интересна задача.

Какво е най-голямото предизвикателство пред един архитект, когато трябва да “интегрира” историческа находка в модерна сграда?

При работа в исторически контекст върху архитекта пада голямата отговорност да осмисли ценността на съществуващото наследство, да прецени в какво точно се състои тя и да предложи решение, което да приспособи миналото към настоящето и обратно. Тук архитектурата се сблъсква с основния проблем на археологията - да се прецени кое е автентичното и до кой исторически слой да се спре с разкриването, така че да не се унищожи нищо, но и да не остане скрито и неизследвано. В този смисъл, дори патината и градският прах по една сграда отчитат събитията, които е преживяла, и се спори дали дори само с изчистването й не се губи безценнен исторически характер. За мен важното е да се намери балансиран и задълбочен подход към всеки конкретен обект. Винаги си задавам въпроса какво би направил създателят на дадена сграда, ако живееше в наши дни и разполагаше с нашите материали и технологии. Може би отговорът на този въпрос дава вярното съвременно продължение на оригинала, без да се изпада в исторически романтизъм и плахост или пък в прекалена агресивност и арогантност към дадената реликва.

При подобни проекти къде е границата между опазването на историята и “претопяването” й от настоящето?

Това е много философски въпрос и като такъв е доста необятен. Мисля, че ние като архитекти не се занимаваме с историята, а по-скоро със свидетелства за историята, достигнали до нас. Много е важно, като реставрираме стари ръкописи и ги подвързваме с нови корици, да не променяме съдържанието им, за да могат и тези след нас ги прочетат в оригинал.

Според някои архитекти, когато се добавя обем към съществуваща историческа сграда, новият обем трябва да носи духа на съвремието, а не да се опитва да имитира миналото. Твоят коментар?

Споделям това мнение. Имитацията по дефиниция е фалшификат.

Чисто технологично, кои са най-големите трудности?

Технологичните трудности са винаги доста разнообразни и неочаквани. За щастие, те се свеждат до въпоса „как” и тук архитектът може да разчита на помощта на целия екип в решаването им. На въпроса „защо” обаче трябва да даде отговор сам и това е и най-трудното, и най-вдъхновяващото. Смятам, че е много важно всяка сграда първо да е решена правилно концептуално и тогава технологичните решения се нареждат естествено.

Каква е практиката при подобни казуси извън България?

Запознат съм само с практиката в САЩ. Въпреки че те очевидно имат много по-малко и „по-ново” историческо наследство от нас, се отнасят с голям респект към него и не пестят сили и средства за опазването му. Основната разлика е, че при обсъждането на преустройства на исторически сгради се създава публичен дебат с участието на широката градска общност. Това прави проектите доста по-бавни и скъпи, с много уточнения и преработки, но на практика са изключени абсурди като познатите ни „самосрутвания” на паметници на културата и възстановяването им с бутафорни псевдофасади от стиропор и пластмаса.

Според теб, трябва ли държавата да абдикира от грижата за паметници на културата, които са частна собственост?

Напротив, държавата и общините най-после трябва да упражнят правата, които им дава законът, за да принудят собствениците на историческите сгради да ги стопанисват в изряден вид. Тези, които не могат или не искат да се грижат за такава собственост, трябва да абдикират и да я предадат в по-добри ръце. Интересен факт е, че в кризата от края на 70-те години в Ню Йорк много сгради около Сентръл парк са били дарени на общината, понеже са били запуснати и собствениците им не са могли да плащат глобите и данъците. Сега тези сгради са безценни и са донесли огромни приходи на града. В България също има законов механизъм сгради в лош вид или опасно състояние да се конфискуват, но досега не е прилаган нито веднъж... Затова и центровете на градовете ни са олющени, а сградите изглеждат скръбно.

Какви са недостатъците в нормативната уредба и как би трябвало да се променят, според теб?

Нормативната уредба не е съвършенна, но дори и така може да свърши огромна работа, ако се прилага. Според мен основният проблем тук е прилагането на законите, а не в писането им.

Българинът цени ли наистина своята история?

Според мен в действителност няма такова нещо като „българина”, „немеца”, „американеца”. Всеки човек има различни интереси, някои хора се интересуват силно от история. Важното е българската държава да цени историята си и да създаде организационни механизми за осъществяването на такава политика.

Всички проекти и коментари от Борислав Игнатов