Обичам да се скитам из София с апарат в ръка. Обикновено слизам от метрото на спирка „Сердика" и първото, което виждам е малката църквичка „Св. Петка Самърджийска"- построена на кръстопът, датиращ от тракийско време и доразвит от римляните. Булевардите от горе повтарят двете основни оси на Сердика – север-юг; изток-запад. Обичам да снимам малката църквичка, изникнала из под земята от едно далечно време и така странно стояща между огромните сгради наоколо.

Пак между тези сгради е и най-старата църква в София – Ротондата „Св. Георги", построена в началото на 4 век. Докосвам римските останки около нея и сякаш чувам гласът на Константин Велики: „Сердика е моят Рим!". Опитвам се да си я представя по времето, в което той се е разхождал по улиците й...

Как ли е изглеждала и църквата, която лежи в основата на базиликата „Св. София", по времето, когато в нея се е провел известният Сердикийски събор... Разрушена от хуни и готи, император Юстиян я изгражда отново и вече 1400 години носи името на Божията премъдрост – София. Тя дава и името на града. Загадъчна и тайствена, забулена в легенди и предания, тази църква има едно особено излъчване.

Колко е различен намиращият се близо до нея катедрален храм „Св. Ал. Невски"! Внушителен и величествен, със златните кубета, меките извивки, красивите орнаменти излъчва празничност и оптимизъм! Оптимизмът на следосвобожденска България! Храмът е изграден с народни дарения и в интериора му са използвани изключително скъпи и качествени строителни материали - италиански мрамори, оникс от Бразилия, алабастър и други. Храм не само на вярата, но и на изкуството! Защо не може да се снима в него, както и във всички останали църкви в България – това за мен е загадка и абсурд и буди недоумение в туристите, които спонтанно вдигат апаратчетата си, за да отнесат със себе си късче от красотата му. Аз, обаче издебвам, когато невротичният чичко не ме гледа и без статив, от ръка успявам да направя снимка. Мисля, че рискът от глоба си заслужава! 

Поне отвън снимането е позволено и храмът през всички сезони е любим обект за снимане на фотографи и туристи. Всички сгради наоколо са много красиви. Носят характера и настроението на следосвобожденска София. София на Фердинанд, любимият ми период, когато градът за много кратко време успява от западнал ориенталски град да се превърне в красива европейска столица. В него влагат талант и сърце чужди и български архитекти, завършили в чужбина и донесли със себе си европейският дух и естетика. Една от най-красивите сгради наоколо е домът на Яблански на австрийския архитект Грюнагер. Тя е едно от върховите му постижения. Останал много доволен от творението си, когато се връща в Залцбург, архитектът построява и за себе си дом-близнак на жилището на Яблански. 

Да, това е София с европейското лице. Тръгвам гордо по жълтите павета – емблематични за града. Минавам покрай парламента, паметника „Цар Освободител" на италианския скулптор Арналдо Дзоки, сградата на БАН и Природо-научния музей... и достигам до най-чаровното кръстовище в града – бул."Цар Освободител" и „Раковски".

Тук, накъдето и да насочиш апарата си, ще снимаш нещо красиво. Дали ще е стилната сграда на ЦДНА, кокетната руска църква или куполът на сградата на ДЗИ... Дали малката градинка с пейките там ще е покрита с цветя през лятото, или със сняг през зимата, няма значение. Същото се отнася и за бившия царски дворец и градината му, за Градската градина и Народния театър – една от най-красивите сгради в града. А, до нея извисява ръст сградата на фамилия Гендович, построена в началото на миналия век по проект на един от най-изтъкнатите български архитекти - Никола Лазаров. Тя е и първата сграда в града със собствено парно отопление. На нея може да съперничи само сградата на бившия хотел „Империал"(арх. Киро Маричков) , на ъгъла на улиците „Леге" и „Съборна"- истински европейски сецесион с елементи на барок, с тежките си растителни орнаменти, еркери и балюстради по балконите. Обичам да снимам и детайлите й.

Веднага пред нея, в пълен контраст на стила й, е Археологическият музей - най-старият музей в България. Помещава се в сградата на бившата Буюк джамия . Строежът на храма е започнат в 1451 и завършен през 1494 г. 

Отново стигам до огромните сгради от 50-те години, оформящи административния център на града. Президенството, Министерският съвет, ЦУМ... Някои ги намират за грозновати, но мен не ме дразнят. С огромните си размери и класически форми вдъхват респект и чувство за сигурност. Жалкото е само, че под Шератон завинаги е погребан Форумът на Сердика, а на мястото на Министерския съвет - красивата улица „Търговска", разрушена от бомбардировките, така и не се възстановява... Там е „забравената София"...

С нетърпение очаквам реализирането на проекта „Сердика" и любопитно надничам с апарата към разкопките между Цум и Министерския съвет.

Обичам да снимам арките пред ЦУМ и редиците от фенери, кафенето във вътрешния двор. От там по стълбичките надолу се открива Централната баня. Кога ли ремонтът й ще бъде довършен и кога най-после София ще има своя музей?

От градинката пред банята се открива интересна гледка. В един кадър влизат римски останки, джамията „Баня баши " – творение на прочутият османския архитект Синан, отразявща спецификата на османската архитектурна мисъл през 16 век. ; Халите, с нео-византийския си стил, а зад тях се подава и куполът на синагогата. Смесицата на различни религии и етноси правят специфична атмосферата на града.

От джамията нататък, по малките улички с олюпени сгради и женския пазар, усещаме ориенталското лице на града. Селяни, цигани, китайци... всеки се опитва нещо да ти продаде. Тук са и магазинчетата на арабите, в които можеш да намериш всичко – от овнешко, накацано с мухи, до костюмче за кючек... 

Такава е София, която обичам! С новите сгради и старинните храмове, с лъскавите молове и тротоарната търговия; с европейската архитектура и с ориенталската разхвърляност; със старите, раздрънкани трамваи и с модерното метро; с широките, задръстени от коли булеварди, с тесните улички и малките дворчета; с големите паркове и с дърветата по улиците; с бабите, седнали на пейките пред входовете на грозните блокове, на раздумка, като на село; с аромата на печени чушки през лятото и на кисело зеле през зимата...

Такава е София! С много лица! Може би за това не може да ми омръзне – да живея в нея, да се скитам из нея и да я снимам.

Текстът и снимките са предоставени от Елина Нинова.